Съдържание:

Написаната история

Какво знаем и какво не знаем за траките

Тракийските племена

Трибалите

Тракийски царства. Тракийски царе

Тракийска религия. Тракийски богове

Тракийски език

Логичната антитеза

Лъжата за вратата

Врата – топоними. Вратица. Вратца. Враца.

Суфиксът “-ица” в граматиката на българския език

Топонимичен суфикс “-ица”

Суфиксът “-ец”

Топонимичен суфикс “-ец”

Забравеното име

В М Е С Т О  О Б Я С Н Е Н И Е

Предлаганата публикация трябваше да бъде под формата на есе с категоричното заглавие “Този град се е наричал винаги “ВРАТА” като начало на подготвяната от мен бъдеща книга в две части: ”Не убивай Вратца” и “Не убивай Врачанина”. Докато нахвърлях идеите по нея, често пъти /почти отегчително за присъстваващите/, споделяхме мисли с приятелите от Артцентъра, както обикновено след официалните събития при откриване на изложби или при формални и неформални срещи и какви ли не тържества, които съпътствуват дейността му.

За ужас на случайно попаднали гости, започвахме поредната тема за Враца и за нейната история, после за прабългарите, за траките, за местните траки – трибалите, и така до първи петли. Всеки знаеше по нещо, с което изненадваше другите, или беше прочел друго, неизвестно за останалите, но всички заедно търсехме истини, различни от общоприетите. Така в приятелски спорове, на двора или около камината, се подхвърляха нови идеи или се изказваха хипотези, които при следващата сбирка трябваше непременно да бъдат доказвани. А тя обикновено не закъсняваше и пак, след “тържествената” част, започвахме оттам, докъдето бяхме стигнали.

Името на Враца беше темата, около която най-често се обединявахме. Стигна се и дотам да отхвърлим транскрипцията на днешното име на града, защото според нас то не отразяваше изначалния смисъл за вратата. Говорехме си, че отнемането на буквата “Т”, която е един символичен кръст в името, е основната причина, като Божие наказание, за нещастната съдба на Враца. Искахме да изразим своеобразния си протест, като навсякъде и във всичко изписваме името на любимия си град “ВРАТЦА”, а не Враца и мечтаехме да подтикнем гражданите му на бунт или неподчинение до възстановяването на онова свещено “Т”, в което е вложен хилядолетният му код.

Дискусиите започваха уверено и печелехме все нови и нови поддръжници, но винаги завършваха с още по-нови и нови съмнения. Натрупваха се факти, но се раждаха и догадки, откриваха се доказателства, но все нещо не достигаше, а истината не ставаше по-безспорна и категорична.

Така от есето стана нещо друго, което като че ли доби самостоятелен вид и на което, без да сме приключили дискусията, давам гласност.

Правя го с благодарност към всички приятели от “Артцентър” – Враца и неговите приятели и с удоволствие изписвам имената им: Красимир Кръстев, Любомир Минковски, Петър Къчев, Иван Яков, Роберт Данчев, Росен Цонев, Иван Йорданов, Боян Пищиков, Николай Подвързачов, Любомир Трифончовски, Иван Христов, Сава Кисьов, Милчо Костурков и всички, които ме подкрепяха.

                                                                                         Огнян Пищиков

В М Е С Т О   И З В И Н Е Н И Е

                                                                   Лудостта, това е невъзможността да съобщим

                                                                   мислите си на останалите.

                                                                                            Паулу Коелю / ”Вероника решава

                                                                                            да умре” /                                                                                                                         

Нямам амбицията да пренапиша историята на нашия град. Нямам достатъчно знания за това, а и сигурно няма да ми остане време. Убеден съм обаче, че тя все някога ще бъде пренаписана или най-малкото дописана, защото в нея има почти толкова истина, колкото и полуистина.  А истината наполовина – си е чиста лъжа.

            Най-вероятно е това да стане, когато се пренапише историята на България. Тази, която никога не сме учили или сме недоучили. Бъдещото ни европейско преоткриване и неограниченият приток на информация чрез съвременните технологии  ще ни дадат достъп до тайните архиви на Ватикана, Константинопол /сега Истанбул, но все същото/, Киев и Москва, наред с Париж, Пекин, Лондон и Вашингтон /и още,  и още/,  където зад десет врати е заключена истинската ни история.

            Но днес, както и вчера, какво друго е историята, освен “общоприета измислица” /Наполеон/,  която ние самите препредаваме на децата си и колкото повече повтаряме някоя лъжа, толкова повече тя се превръща в истина.  Така е и с името на Враца. Повече от сто години си разказваме една общоприета измислица и дотолкова сме повярвали в нея, че даже не се замисляме върху нейната достоверност и логика.

Нямам и претенциите да съм направил епохално историческо и езиково откритие. Повече от година  прерових хиляди страници в търсене на забравеното име и за себе си съм сигурен, че съм го намерил. Вероятните скептици ще трябва да изразходват почти толкова време и усилия, за да ме опровергаят. Целта на тази публикация не е себедоказване, макар и да се блазня от мисълта, че покрай името на Враца попаднах на исторически и езикови находки, които надскочиха скромните ми родолюбиви цели.

Признавам, че “историята почива на предполагаеми факти” /Андре Мороа, ”За историята”/, поради което подхвърлям няколко хипотези и оставям на специалистите – историци и най-вече археолози, да поработят професионално над тях.  Близките околности на Враца са едно от огнищата на човешката цивилизация и откритията тепърва предстоят. Засега “хипотетично, нещата трябва да се споделят, за да се приемат или отричат” /Иван Маразов/ и затова предлагам да започнем обсъждането.

С известни уговорки, заявявам, че се постарах да разкажа, колкото се може по-достъпно, прочетеното и видяно от мен и да обоснова по-ясно вижданията си, като умишлено избягвах наукоподобния стил, което не ми се отдаде съвсем. На места не успях да си спестя многословието, поради което се извинявам на отегчените читатели, но смятах, че така ще бъда по-убедителен. Мисълта, че трябва да преодолявам наслоявани митове и да опровергавам табута, ме задължаваше да навлизам в подробности, които ще се сторят излишни, но без които обосноваването на теза, различна от общоприетата, не би била близка до истината.

Понеже настоящето писание няма характер на научно изследване, съм си позволил волности във формата на отразяване на проблемите и в много случаи смесване на стиловете и подходите, но в същото време съм търсил максимална достоверност на хипотезите и теориите и в исторически, и в логически, и във филологически план. Работата върху източниците и материалите изискваше да задълбоча знанията си в много от областите на човешкото познание, поради което се наложи да се поровя сериозно или да търся съдействието на съответните специалисти. Затова в отделни сфери, които не са най-силната ми страна, като езикознанието например и в частност сравнителното езикознание, съм се постарал да поднеса повече факти, които специалистите навярно ще отсеят.

Ако някои от хипотезите се потвърдят, по тях ще може да се подготви и направи достатъчно аргументирано и безспорно научно съобщение.

Заявявам, че не търся сензация и безсмислена дискусия, а само път към истината, и че издавам тази книга с много любов към Враца и врачани. Имам  искреното желание да видя променен живота им, а това може да започне с преоценка на мнението за името на града ни, който, надявам се, всички обичаме.

Н А П И С А Н А Т А    И С Т О Р И Я

 Това, което сме неспособни да променим,

 сме длъжни поне да опишем

                                                                                                   Райнер Вернер Фасбиндер -

                                                                                                   кинорежисьор

Враца е селище на повече от две хиляди и петстотин години. Първото поселение, дало началото му, е в района на прохода, известен с днешното име  Вратцата. При извършените там последни разкопки през 1963 г. е разкрит “културен пласт, образуван от останките на многослойно селище, обитавано през няколко исторически епохи – българското средновековие, предримската епоха на траките и края на бронзовата епоха. Последният пласт се намира на най-голяма дълбочина и е представен, поне в рамките на направения изкоп, от късове керамика, която носи характерните белези на последния период от бронзовата епоха и началото на желязната епоха – края на второто хилядолетие пр.н.е.” /1, 44/ По свидетелство на археолозите, извършили изследванията тогава, този културен пласт е почти напълно отнесен от стихийните води на река Лева при катастрофалното наводнение на 1 май 1966 г., а оттогава изследвания почти не са правени.

При по-ранни търсения в прилежащите на прохода пещерни форми са открити останки, които са доказателство, че мястото е населявано още през епохата на палеолита, т. е. в най-дълбоката древност на човека. В близката околност на Враца археологът Богдан Николов открива и праисторическите селища до извора Заминец и село Градешница, датирани от VІ – V хилядолетие преди Христа, чиито имена днес са и наименования на степени на древната европейска и световна култура. Така преди половин век е установено, че в непосредствена близост до Враца е съществувала цивилизация от преди седемдесет века. Ако историческият календар на света е безспорен и точен, това означава, че след петнадесет века са били построени египетските пирамиди, а тридесет и седем века по-късно се е състояла Троянската война.

Засега, с не малка гордост,  можем да твърдим още, че тук са намерени артефакти от най-древната писмена цивилизация на планетата – пиктограмите от Градешница, и доказателства за съществуването на най–старата земеделска цивилизация в тази част на Европа – скелета на жена от Оходен.  Днес те се съхраняват във врачанския исторически музей.

Още половин век преди Богдан Николов друг виден български историк – Рафаил Попов, в едно свое изследване изброява и описва повече от двадесет тракийски могили в полето около днешна Враца.  Изследователите твърдят, че до могилите винаги се срещат останки от тракийски селища, а в съседство с могилните некрополи около Враца са отдавна известни останките на повече от десет тракийски селища, съществували през различни периоди на второто и първото хилядолетие преди н. е.      /1, 45/       

Ако приемем, че днешният град Враца е възникнал на основата на някое от тях, то началото му трябва да се търси в годините на възникването на Свещения град - Рим, и дори преди него.  Възрастта му е значително по-голяма от тази на Париж и Лондон и несравнима с младенчеството на Ню Йорк и Вашингтон.

Неоспорим факт е, че част от знанията, които притежаваме и използваме по темата, са плод на нашите предшественици и техните търсения.  Тези, които най-пълно са описали историята на Враца, са ни оставили както “безумни” предположения, така и неоспорими факти, че първите обитатели на “първата Враца” са избрали именно онова,  изпълнено с мистика, място под гигантските скали до още по-мистичния проход във вечната планина.

Всеки човек би си задал въпросите: кой, кога и защо е създал това селище, как го е нарекъл и защо го е нарекъл така?

• Ако това са били траките, за което има най-безспорни доказателства – какво ги е накарало да се заселят на толкова студено, проветриво и неравно място?

• Защо покорилите го след векове римляни са го укрепили и дали ли са му дали свое име?

• Какво от него са наследили византийците /другите римляни/ и пренесли ли са името му през вековете?

• Как славяни и прабългари са продължили живота му, за да просъществува през всичките хиляда и триста години на последната българска държава?

• Защо многовековните османски поробители са запазили името на Враца въпреки изключителните трудности за неговото произнасяне на турски език?

Каквито и въпроси да си задаваме, има два готови и безспорни отговора: първият е свързан с това, че няма исторически данни животът на това селище да е спирал някога изобщо, а вторият, че когато и да е възникнало това селище и каквото и първично име да е получило – то винаги е имало някакво име, което като името на всеки човек, го е съпътствало през вековете.  Неговата промяна не може да е останала незабелязана и неотразена в най-древните и по-нови хроники.

Засега най-старото, писмено потвърдено и неопровержимо име, е това на град Вратица.  Датираното сведение е от ХІІ-ХІІІ век, т. е. отпреди осем века, което представлява по-малко от една трета от общото съществуване на селището, и до първичното име, от вероятното му възникване, се губят почти двадесет века.

Може би трябва безкритично да повярваме, че десетки векове селището е било безименно и че траки, римляни и други са оставили тази привилегия на появилите се по тези земи през VІ – VІІ век славяни?

Колкото и еретично да прозвучи, трябва да кажем откровено, че първото име на селището, дало началото на днешна Враца, поне хиляда години е било тракийско и няма начин да не са останали следи от това.

Дори да не е така, няма как римляните, които вместо Бог са дали имена и на най-малките тревички и буболечки на Земята и на най-далечните небесни тела във Вселената, да са оставили без име това създадено от Бога място и най-важното - да не са го записали на книга.

Трябва да признаем, че за славяни и българи е останала привилегията да бъдат само последните обитатели на това селище и ако са му дали някакво име, то това е станало най-малко хиляда и петстотин години след като някой друг го е нарекъл по някакъв начин.

Кое е било това име и какво е означавало то, са въпроси, които сигурно всички изследователи търсачи преди нас са си задавали и, както знаем, досега не са отговорили.

Може ли едно селище /крепост, село или град/ да просъществува хиляда и петстотин – две хиляди години без име,  та било то тракийско, римско или византийско /разбирай гръцко/?

А възможно ли е това име да е означавало едно и също и винаги да е било превеждано на езика на съответните жители или завоеватели?

За най-накрая оставих последния въпрос:

А имало ли е изобщо друго име, щом няма писмени сведения за това?

Дали първото име на Враца не е останало в основата си неизменено и само е приемало съответното латинско, гръцко, славянско, българско или турско произношение?

Уверявам Ви, че колкото и отегчително да ви се стори някоя част от изложението, усилието да стигнете до края си заслужава, а въпросите, които зададох, ще намерят логичния си отговор.

Историята на едно селище е и история на неговото име. Двете заедно са вървели през вековете и ако едното не е прекъсвало съществуването си, другото също неотклонно го е следвало, за да достигне до нас. Дори да са изгубени ценни сведения за възникването на едното или другото, дълбоко някъде под земните пластове или под езиковите промени се крият истини, които чакат да ги открием.

За миналото на град Враца и неговото име са изписани хиляди страници и във всяка от тях сигурно се крие частица истина. Българската история е “малко” манипулирана и това не е подминало и тази на нашия град, но зад  казаните или написани думи стоят не само догадки и легенди, а и сериозни проучвания и изследвания, в които истината трябва да е в повече. Проследявайки как са се развивали те, ще можем да си дадем сметка за степента на тяхната достоверност и тяхната добросъвестност.

Първата история на Враца е написана от българския историк и етнограф Йордан Попгеоргиев /1869 – 1921/. През 1904 г. той публикува студията “Град Вратца. /Принос към историята му/”, приета от историко-филологическия клон на Българското книжовно дружество /от 1911 г. Българска академия на науките/ в заседанието му на 2 юни 1903 г. Биографията на Йордан Попгеоргиев не е достатъчно проучена, поради което и връзката му с Враца и написването на студията не е изяснена. Според ст. н. с. Иван Райкински – директор на Регионалния исторически музей и галерия – Враца, Попгеоргиев е бил директор на гимназия във Велико Търново, директор на историческия или етнографския музей в София и директор на Педагогическия институт в Пловдив. От направените от мен проучвания със сигурност може да се каже, че Йордан Попгеоргиев не е врачанин и няма документи, които да доказват, че е бил учител във Враца, както се твърди от негови биографи. Името му се споменава многократно във връзка с историята на музейното дело в България /виж Симеон Недков. Музеология. Глава трета/, където е посочен като един от завеждащите етнографската сбирка след обособяването през 1893 г. на трите основни сбирки на Народния музей: средновековна, етнографска и нумизматична. Бил е член на Музейния комитет към Народния етнографски музей след създаването му през 1906 г. Освен историята на Враца публикува материали за историята на Дряново и Килифарево. Ст. н. с. Иван Райкински смята, че споменатият автор е “първият учен, който ползва с научна цел богатия архив на Хаджийската фамилия и този архив заляга в неговата историческа студия”./3/

Съставителите на том първи от “Семеен архив на Хаджитошеви” съобщават, че Й. Попгеоргиев е “командирован през 1904 г. от Министерството на народното просвещение за една година из страната със задача да проучи и събере намиращите се в различни места ръкописи, архиви и стари книги. Посетил и Враца, той се срещнал с Никола Т. Димитров, син на Тодораки Д. Хаджитошев, който му дал 54 документа от семейния архив.”/4, 9/ Това вероятно  е вярно само в частта си, че след смъртта на Тодораки Хаджийски през февруари 1902 г. синът му Никола е предал част от архива на съхранение в Етнографския музей – София. Публичното обсъждане на студията, както вече отбелязах, е станало в средата на 1903 г., а през 1904 г. вече е била и официално публикувана. Това доказва, че друга част от архива е била вече позната на Й. Попгеоргиев и това  според мен е станало със знанието и съгласието на основния пазител на архива Тодораки Д. Хаджийски. Историята е написана с подробности и оценки, които надхвърлят сведенията от архива, което означава, че авторът й е познавал лично Тодораки и се е ползвал от неговото мнение. Смятам, че синът на една от най-значимите личности на Враца - Димитраки Хаджитошев, е прекият подбудител и основен източник на сведения за написването на историята на града.

Известно е, че архивът на Хаджитошеви е бил познат и на археолозите братя  Карел и Херменгилд Шкорпил, създатели на българската археология, които са гостували във Враца. Тодораки Хаджийски е смятан за един от най-големите радетели на старините у нас и често е бил посещаван за съвет. Още през 1894 г. директорът на Народната библиотека Васил Д. Стоянов проявява интерес към архива и заедно с Д. Е. Текела – уредник на Народния музей, са командировани във Враца, за да опишат аналитично събраното от фамилията Хаджийски. След 1896 г. в Северозападна България се проучват вече откритите паметници в местните музейни сбирки и от секретаря на Руския институт П. Д. Погодин, който също лично се среща с Тодораки Димитракиев. Още Цани Гинчев /1832 – 1894/, съратник на Г. С. Раковски, съобщава за частната музейна сбирка – “старинар” на Тодораки от Враца и създателя й – неговия баща. Тя е призната за най-голямата частна колекция преди Възраждането и началото й е поставено още от хаджи Тошо Ценович, а синът му Димитраки Хаджитошев и внукът му Тодораки Димитракиев са продължители на колекционерското му дело, като в навечерието на Освобождението в нея се наброяват стотици екземпляри ръкописи, старопечатни книги, монети, накити, църковна утвар, оръжие и др. веществени паметници за историята на Враца и околността. Една голяма част от сбирката е предадена /и продадена/ по-късно на Народната библиотека и Народния археологически музей. За всичко това има подробни описи и сведения, но може да се каже, че за съжаление по-нататъшната съдба на колекцията е неизвестна, а тя би могла да даде, в съвременните условия, нови допълнителни сведения и за най-древната история на Враца.

Впечатлен от фамилното архивно богатство на Хаджийски /Хаджитошеви/, Й. Попгеоргиев, който явно е имал голям събирачески и изследователски нюх, решава да напише история на град Враца, без претенции да е цялостна, но затова пък максимално достоверна. Отразените в нея исторически факти засягат предимно предходните ХVІІІ и ХІХ век и до известна степен са силно повлияни от записките и оценките на фамилията Хаджийски. Тази история е максимално близка до архива /Ив. Р./, но е издадена прибързано и без достатъчно допълнителни проучвания. Написването й става непосредствено след смъртта на Тодораки Хаджийски, поради което не можем да знаем неговата оценка за пълнотата и достоверността й.

Въпросите, свързани с по-старата история на града, са засегнати в кратка уводна форма към основното изложение. Оценките на автора за основаването и последващото развитие на града са оскъдни, повлияни от следосвобожденски настроения и по тази причина са почти неверни. Липсват археологически доказателства, макар че “старинар”-ът на Хаджийски е съдържал доста находки, които са били известни на Й. Попгеоргиев.

В заключение ще отбележа, че “историята” е много закъсняла в сравнение с издадените исторически книги за други сходни на Враца градове, но по замисъл и изпълнение надхвърля скромното значение на града ни в началото на ХХ век. Библиотека “Български Северозапад” към “Известия на музеите в Северозападна България” подготвя преиздаването на тази научна студия, с което тя ще стане отново достояние на врачанската общественост. По тази причина, с малък коментар, ще приведа почти дословно /с малки съкращения и без редакторска намеса/, част от оригиналния текст на Й. Попгеоргиев, в който е отразено мнението му по обсъжданата тема за възникването и именуването на град Враца.

“Град Вратца е нов град. Той е основан наскоро след падането ни под турците от жителите на близките планински местности. До идването на турците главен и укрепен български център във вратчанския край е бил Згури-град в едноименния проход на Вратчанската планина, един час далеч от днешния град Вратца. Згури-град се е издигал до стария и богат римски бакърен рудник, наречен днес “Медна”. За запазване на тоя рудник, при който са секли пари, както и за запазване на селищата, които са се намирали във вътрешността на вратчанската планина, римляните са издигнали при входа на прохода, 1000 крачки навътре от Вратца, две силни укрепления: една стена и една бойница. Стената се е издигала от лявата страна на река Лева или Вратчанската бара над самото шосе за Згури-град, като е заграждала една доста обширна стръмнина, обкръжена от зад и от страни с недостъпни, величави и прави като стена скали.

........Пространството, което е заграждала стената е широко около 157 крачки и има на  няколко места развалини от стари сгради.

При края на стената между две високи и прави скали се намира един отвор, наречен Вратца. Той е 27 метра широк....... Според преданието Вратцата е била укрепена в старо време със зидове, на които са стоели врата, запазвани всякога от стражи.

Долната скала на Вратцата се казва Капи-таши........ На Капи-таши отгоре стоят развалините на една стара римска бойница, която е пазела както Вратцата, така и високата скалиста пътека зад себе си......

Преданието разправя, че когато нахлули в северна България турците, в Згури – град живеел Радан войвода. Той се укрепил на Вратцата и дълго време отблъсквал юнашки всички нападения, като не допускал турците да нахлуят в вратчанската планина. Но най-после, като видял, че турците ще преодолеят, той заклал дъщеря си на Капи-таши и избягал в планината. Поради това долът, който се намира зад Вратцата и през който Радан войвода се оттеглил, се казва и досега Войводин дол. За Радана разправя по-нататък преданието, че загинал някъде към Софийското поле.

Доколко са били упорити и жестоки борбите между турците и българите в вратчанските околности се вижда от това, че след падането ни под турците, вратчанското поле заедно с планината взели да се наричат Пусто Загоре, защото за дълго време си останало опустошено и почти съвсем незаселено......... Същевременно турците запазили правата на болярските фамилии, които приели исляма, да си бъдат и напред господари на земята, която дотогава владеели, така също и на селяните, които им били подчинени.”/2,  2/  

С този кратък текст, Йордан Попгеоргиев не само е предал цялата хилядолетна история на Враца, но и властва повече от петдесет години в съзнанието на местното родолюбиво население, тъй като студията му е единственият източник за изучаване на миналото. С тази история са запознати нашите дядовци и баби и дори нашите родители. С нея са се съобразявали почти всички последващи автори и изследователи. Умишлено представих пълното й съдържание, защото то отразява две много важни тенденции на историческия анализ. От една страна, авторът се позовава на общоприетите схващания в края на ХІХ век за основаването на селището, т. е. на онова, което самите врачани са му разказали. Затова и на няколко места историкът се застрахова, че се позовава на предания и легенди, за които няма съмнение, че са битували в общественото съзнание на нашите следосвобожденски прародители. Много е вероятно да са били предавани от уста на уста в периода на турското владичество, когато разказването на героични истории е имало за цел по- скоро да възпитава и буди патриотичния дух на потомците, а не да препредава историческата истина.

Втората тенденция е свързана с това, че в ролята си на учен историк Йордан Попгеоргиев е изказал предположения и оценки, макар и основани на местния фолклор, а защо не и на субективни мнения и оценки на отделни хора /например представители на фамилията Хаджийски/, които за дълги години са станали обект на обсъждане и изучаване и са формирали всички последващи схващания.

Днес, сто години след публикуването на студията и след като са извършени сериозни исторически и най-вече археологически изследвания, можем да кажем, че макар и да звучи правдоподобно, представената от Й. Попгеоргиев най-древна история на Враца е, най-деликатно казано, наивна и даже невярна. Със сигурност се знае, че в района на прохода Вратцата е съществувало укрепено място, което е прераснало в селище не само преди идването на турците, но даже и преди римляните.

Извършените за цял век разкопки - от прохода в посока на днешния град Враца -  показват, че селището се е премествало по посока от Вратцата към равнината, от двете страни по течението на реката, за да достигне по време и в края на турското робство до мястото, където днес е площад “Христо Ботев” и около него. Доказателствата за това са много, като се започне от откритите при разкопки местни гробища, които през различните епохи винаги са се явявали извън селищата или на края им, и се свърши с така наречената “Болярска църква” в двора на днешния храм “Св. Николай”. Тук вероятно трябва да добавим и двете отбранителни кули в района на площада, които с вида  и имената си напомнят по-скоро за български /възстановени и надстроени/ средновековни военни съоръжения. Курт паша, с чието име се свързва по-малката от двете кули, е най-вероятно един от помохамеданчените местни боляри с българското име Вълко или Вълчо, което на турски език се превежда курт /вълк/. Такова е и името на основателя на българската държава Курт Кубер, известен като Кубрат. Кулата на Мешчиите, която се приписва на някакъв измислен местен владетелски турски или кумански род, е всъщност преустроено българско отбранително съоръжение, до което впоследствие е била построена малка джамия /параклис/. На турски език името се изписва “мешчет кулеси”, т. е.кулата при /на, до/ джамията. Мешчет, мехчет, мечеть и мечить са само форми на произнасяне на една и съща дума, която и днес се използва от тюркоезичните народи на бившия Съветски съюз и означава само едно - джамия. Битува и мнение /писмено отразено и в едно донесение на католическия архиепископ Филип Станиславов/ич/, че е съществувал помохамеданчен род с името Мишчии, потомци или роднини на местни владетели с прабългарско или куманско име – Шишмановци. Името Шишман в българската антропонимия се свързва напоследък със старобългарската дума “шъшел”, която е най-близка до по-съвременната “съсел”. Славянският вариант на последната - мышь, логично се свързва с най-новата българска дума мишка, а оттам и до Шишмановци-Мишчии.

Всичко казано по-горе е много важно, защото това определя приближаването максимално до историческата истина, че град Враца, укрепен или неукрепен преди падането ни под турско робство, се е намирал преди прохода, а не зад него, поради което няма как да е отбраняван по онзи героичен начин, както би ни се искало. Обикновено народът ни е разказвал за онова трудно време не какво е било, а “каквото е искал да бъде”. От различни исторически източници е известно, че доста български селища като Ямбол, София, Цепина, Раковица и Баткун са се съпротивлявали срещу поробителите. Днес имената на някои са неизвестни, защото отмъщението е било толкова жестоко, че нищо не е останало от тях. Твърди се,  че Ловеч и Момина сълза също са се сражавали, но повечето български крепости доброволно са се предавали. Няма исторически сведения Враца да е между първите. /5, 481/      

Няма исторически и археологически доказателства да е съществувал укрепен български център, където е сегашното село Згориград, което и днес е на един час път ходом  от Враца. Още по-малко в района на мина “Медна”, където засега са открити само останки от тракийско рударско селище. Има все още белези за съществуването на укрепено място непосредствено отдясно след прохода, което може да е играло някаква роля в местната отбранителна система. Най-вероятно е това да е било “заграденото” място, което свързваме със Згориград и където са се обучавали бъдещите войни, или да е било резиденция на местния военачалник войвода, което свързваме и с отсрещния Войводин дол. По-късно там е имало и манастир, който е единственото горяло място в района. Обръщам внимание на това, че думата “войвода” е официално използвана от турската администрация до преди Освобождението и с нея е бил именуван всеки местен турски военачалник, с най-висок ранг.

Внушението, което прави авторът, че зад прохода е имало селище, което е дало началото на Враца, няма да издържи историческата проверка. Ако градът е създаден след падането под турско робство, той нямаше да бъде назован с българско име. Ако името Враца му е дадено заедно с понятието град, нямаше да бъде от женски род, а ако е възникнал далече от “отвора” или от “вратата”, нямаше да го нарекат Вратца. И накрая - защо ще го наричат Вратца, като прохода е Вратцá. В интерес на истината трябва да признаем, че Йордан Попгеоргиев не засяга пряко въпроса за името на града. Най-вероятно, защото е забелязал известни противоречия между своите твърдения и реалностите. Трябвало е обаче да се сети, че “новият" град може и да е наречен с някое старо име или със своето старо име.

Разказаната от автора легенда за Радан войвода е опит да се подкрепи с доказателства твърдението за възникването на “град Вратца”. Йордан Попгеоргиев смесва личности и събития, за да нагоди твърденията си с истинската история. Радан войвода обаче най-вероятно не е мит. Преданието за него е записано още от Петко Рачов Славейков през 1849 г., когато за кратко учителствува във Враца. Съществува и едноименна театрална пиеса, написана от неизвестен автор /някои приписват авторството на П. Р. Славейков/ и издадена в Румъния , която даже се е играла в Свищов и другаде преди Освобождението. По този начин името на войводата е станало известно в цяла България. В театралните постановки действието се е развивало по време на византийското робство, от съображения за сигурност, което внася известна историческа  неточност. /К. А./ Описаната от Й. Попгеоргиев съдба на войводата също е героизирана така, че да се отнася до момента на падането на града под турско робство и да пресъздаде несъстоялата се отбрана на тогавашното селище и неговото население.

Всъщност “легендата” е била разказвана от Тодораки Хаджийски и това научаваме от Д. Йоцов, който твърди, че я е чул лично от неговите уста през 1893 г. /7, 41/ Тя се отнася за времето на турските нашествие, но далече преди покоряването на България и по-точно в 1365 г., когато “малодушният /цар/ Иван Александър свиква в Търново коронен съвет от митрополитите, велможите и областните управители, за да потвърдят решението му да измени наследственото право на българската корона и да се занимае с богомилската ерес. На тоя събор вероятно са присъствували врачанският болярин Шишман, потомък на стария Шишманов княжески род, който узурпирал Видинското княжество, и войводата или стратегът на града - Радан.

Преданието разказва още, че тия двама първенци от Враца са на противоположни становища на събора в Търново. Докато боляринът Шишман приема решението да се промени престолонаследието и да бъде провъзгласен за “царевич” синът на Ребека, Радан е против това.

С това си поведение той си спечелва омразата на Иван Шишман. Когато последният става търновски цар, той иска да смени Радан и да постави във Враца доверен човек. Войводата обаче не се подчинява на тази заповед и готви отбрана срещу куманите, изпратени от царя да го изгонят от крепостта.

Наеманите кумани претърпяват поражения от храбрите планинци на Радан, но той намира за разумно да се укрепи здраво зад Вратцата, в Згориградската котловина, в укреплението, което е съществувало и сега поправено от него. Търновският цар Иван Шишман изпраща във Враца за войвода на областта един родственик на майка си, боляринът Бахудзе, който наскоро е покръстен и също приема името Шишман.” /7, 43/

Предадох  дословно вероятния запис на “легендата” за Радан войвода, защото с този текст обикновено се спекулира, когато се разказва историята на Враца. От него могат да се направят два основни извода: първият е, че “наказателната акция” срещу войводата е осъществена от българска войска или от наемници кумани, поради което “историческата” среща на Радан войвода с турците вероятно не се е състояла. При археологически разкопки не са разкрити масови гробове от онова време или следи от проявено насилие на нашествениците. Оттам нататък започва легендата, подобна на онази за “непобедимия цар” Иван Шишман и “последната” му битка край всяко българско селище. И песните, като онази “Откога се е мила, моя майно льо, зора зазорила...”, която и днес припяваме от гордост и за самочувствие. За втория извод ще цитирам самия Димитър Йоцов: “в тоя град винаги има недоволство против безумията на властта и против неправдата” и ще ви го припомня в някои от следващите текстове.

Като украшение на догодената история за онова време са и двете понятия “Капи – таши” и “пусто Загоре”. Трябва да отбележа, че името на по-малката от двете скали на Вратцата, посочено от Й. Попгеоргиев като “ Капи – таши” е безсмислица на турски език и показва дълбокото непознаване на този език от автор, който пише история на един град предимно за турския период. Вероятно се има предвид словосъчетанието “таш капъ”, което може да се преведе като “каменната врата” и сигурно е било някакво име, с което турците са означавали цялото скално явление, т. е. Вратцата. Въпреки усилното ми търсене и в други източници, никъде не срещнах това местно име, освен в студията на Й. Попгеоргиев, а би било интересно да знаем как турците са наричали Вратцата.  Както вече отбелязах, авторът не е обяснил защо т.нар. от него “отвор” е Вратцá, а градът Врáтца; нарича прохода “Згуриградски”, а самия Згуриград изписва с “у”, а не с “о” и явно не го свързва с “горя” и “изгорял”, макар че и думи като “сгур/згур” и “скара” са от същия корен.

С недостатъчно проучване от страна на автора е свързано и понятието “Пусто Загоре”, използвано като доказателство за турските зверства из района, вследствие на които се е появил “новият” град. На специалистите е известно, че с името “Загорие” в турската империя са наричали от средата на ХV век административно-териториалната единица /нахия /, която се намира източно и североизточно от Стара планина, в района на днешните Белоградчик, Димово, Грамада, Кула и Брегово. Възможно е цяла Северозападна България да се е наричала Загоре от самото население на този край и това до известна степен повтаря наименованието на друга част от България, която и до днес народът ни нарича така чрез името Стара Загора, но това не съответства на официалните турски документи. Интересно е да се знае, че сегашното село Загорци в Сливенска област по време на турското владичество се е наричало Торлакмаале /Торлашка махала/ или още село Торлак, което е косвено доказателство, че е основано от преселници именно от Северозападна България, чието население турците са наричали подигравателно “торлаци” и така се нарича и до днес. За врачани “торлаци” са именно хората, населяващи посочената област Загорие около Белоградчик. Много е възможно зад обидната дума “торлак”/ среща се и като “торло”/ в смисъл на непокорен,  лош да се крие друг начин за произнасяне на името на тракийското племе “трибали”, но за доказването на това твърдение  ще трябва да се поработи по-сериозно.

Изказваното от много езиковеди мнение, че с името Загоре /Загорие/ се означават области зад Стара планина, без да се взема под внимание посоката на гледане, по аналогия със славянското “за горы”, т. е. “зад планината”, не може да бъде единственото обяснение. Известно е, че с гръцката дума “загария” обикновено се наричат местностите, където се отглежда пшеница, т. е. “житниците” и, доколкото знам, тази дума все още  означава вид хляб в Гърция, а у нас изобщо “храна”, особено на животните – “зеере”/ през турски /. Други изследователи сочат, че прабългарите са употребявали думата згара в смисъл на хляб, откъдето са и производните: загария-вид хубава пшеница, цагар-пшеничен хляб и зехре/зейре/-жито, хлебно зърно.

Като се има предвид, че преди турското “присъствие” върху земите ни е имало и сериозно, многовековно  византийско /разбирай и гръцко/ “присъствие”, може да се приеме, че областта е била заварена от турците с горепосоченото име и то да не означава непременно “зад планината”. Това е въпрос, на който ще се върнем още веднъж. Приключвам с този автор с убеждението, че със своите кратки /около две страници/ бележки за най-старата история на Вратца Йордан Попгеоргиев е внушил оценки, които дават основание на доста следващи автори да преразказват неговата версия. Известни са публикации на Никола Д. Петков – инженер по земеделие, който през 1919 г. издава брошура, озаглавена “Град Вратца някога и сега” и използва изцяло сведения, почерпени от Й. Попгеоргиев. /Ив. Р./ Продед В. Миков /52 и 53/, срещнах изданието е на инж. Иванов и е под надслов “Град Враца в миналото” и е от 1925 г.

През 1926 г. се появява и друга брошура под надслов “Спомен от Вратца. Кратка история на града от създаването му досега и изгледи от него и околността”, чийто автор е неизвестен. Бягството от авторство е обяснимо, тъй като основният източник за написването е отново студията на Й. Попгеоргиев./Ив. Р./ Васил Миков сочи за автор на това издание от 1925 г. Т. Левичков, като изрично е почертано в скоби,  след заглавието, че е написано “по Йордан поп Георгиев”. Врачанските библиотеки на разполагат с тези две посочени книги. Тенденция да се използва най-първата история на Враца се запазва и при следващите издание, едно от които излиза след тридесет години, но началото му е положено по-рано..

           През 1930 г. учителят историк Иван Ангелов /1896 – 1978/ публикува във врачанския вестник “Правда” /бр. 138-139/ поредица от материали под заглавие “Враца в своето минало”, което ни дава основание да смятаме, че това е вторият по време автор, който допринася да се датира по-точно възникването на града.

През 1957 г. излиза и самостоятелна брошура, с популяризаторски характер, под заглавие “Враца и врачани в борбата за освобождение от турско иго”. /42/ В това издание авторът категорично заявява, че се е ползвал от публикациите на Йордан Попгеоргиев и на Димитър Йоцов /за когото отделно ще стане дума/. Излизането на книгата на Д. Йоцов хронологически предхожда това на посочената брошура, но пък първите публикации във вестник “Правда” са по-ранни, поради което представям Иван Ангелов като по-ранен автор.

            Има сведения, че на Градския народен съвет – Враца по-късно е бил предложен и ръкопис на “История на Враца” от същия автор, но “публикуването му не е било намерено за удачно поради неактуалност” /Ив. Р./ Според работещия тогава в музея Васил Харизанов ръкописът е предаден на заместник-председателя на ГНС /или председател на Комисия по култура/ Бакалова  и по-нататъшната му съдба е неизвестна, макар че би трябвало да интересува и сега изследователи по темата.

            За разлика от Й. Попгеоргиев учителят Иван Ангелов е местен патриот, който дълги години работи за популяризирането на град Враца и неговата история. Освен приноса, който има за обучението и възпитанието на хиляди ученици, негова е и заслугата да съобщи пръв /заедно с Д. Бучински/ за откритата при разкопки в района на Вратцата каменна плоча от ХІІІ век с надпис, където се чете средновековното име на селището – Вратица.

Основната цел на Иван Ангелов в цитираното издание на Градския народен съвет - Враца е да опровергае с петдесетгодишна давност твърде разпространените след Освобождението нападки за неучастието на врачани в Априлското въстание от 1876 г. и да отхвърли всякакви обвинения за причастността им към гибелта на Христо Ботев и неговата чета. Като въведение към темата, вероятно с патриотична цел, той отделя внимание и на най-старата история на Враца. На нивото на обичайното знание  Иван Ангелов определя възникването на “първото историческо селище в този край”, с име Вратица почти осемстотин години по-рано от предположението на Йордан Попгеоргиев.  Според него селището е славянско, “възникнало около старата римска крепост при прохода Вратцата по време на славянските нашествия на Балканския полуостров /VІ и VІІ век/. Селището получило името си от близкия проход – Вратцата.

През българско време /VІІ – ХІV век/ Вратица станал важен укрепен център. Градът разраснал по двата бряга на река Лева, северно и южно от прохода Вратцата,   /т. е. и зад планината, в посока на днешния Згориград – бел.моя/. За съществуването на града през българско време говорят следните данни: 1. Врачански надпис на Асеновци, в който се споменава името на Вратица, което доказва, че градът е съществувал през ХІІІ век, по време на Второто българско царство. 2. Сведенията на Дубровнишкия търговец Павел Джорджевич /един от организаторите на Търновското въстание от 1595 година/, който изброява градовете, в които дубровчани имали търговски привилегии през турско време. В списъка на тия градове е поставен и град Враца./!!! - мое/ Известно е, че тия привилегии са дадени на Дубровник от Иван Асен ІІ през ХІІІ век.”   /42,  7/

По натам, под точка трета, Иван Ангелов посочва като източници за старата история на Враца някои легенди и предания от местния фолклор, които се свеждат до обичайните за робското време разкази за героични битки на цар Иван Шишман, на местния войвода Радан, ”последния защитник на Вратица” и тяхната съдба. Без да омаловажавам ни най-малко народния епос, трябва да отбележа още веднъж, че във всеки край на България се разказват едни и същи подвизи на последния търновски цар Иван Шишман /главно за последната му битка/ и местни войводи, с един и същ неизвестен край. Българската историческа наука вероятно отдавна си е дала отговор на въпросите около падането на България под турско робство и е отделила народните поверия от историческите факти, поради което не смятам за разумно да се намесвам в спорове по темата. /6, 134/

В крайна сметка от Иван Ангелов научаваме, че “победителите турци, водени от Шериф ага, озлобени от дългата съпротива на местните българи, опустошили всички селища в планината, изгорили Вратица и заставили жителите й да се заселят в полето – северно от прохода, там, където река Лева напуска планината.

Новото селище било наречено Враца /дори не Вратца (?!)-бел.моя/ по името на близкия проход Вратцата и като продължение на славянската Вратица.” /42, 9/

На непредубедения и наблюдателен читател ще му направи впечатление, че местното врачанско население не е имало никакъв спомен за съществуването на древен град с името Вратица чак до 1941 г., когато е намерен каменният надпис, но със “сигурност” е запазило за поколенията името на турския предводител Шериф ага.

С известни уговорки може да се твърди, че Иван Ангелов е един от първите автори, които официално заявяват връзката между името на град Враца и близкия му проход Вратцата и то в посока от природното явление към селището. Без да се задълбочавам в анализа, ще кажа, че макар и да предхождат с появата си, природните явления получават имена само от хората, поради което първо трябва да се появят жители на дадено място и тогава те да дадат имена на близките околности. Елементарен поглед върху топонимията на цяла България, а вероятно и на света, показва тенденция планинските проходи да се наричат според имената на най-близките селища, а не обратното  и не виждам причина Вратцата да бъде изключение от общото правило, още повече, че другите имена на прохода са именно Врачански и Згуриградски. Като примери могат да се имат предвид: Котленски, Върбишки, Твърдишки, Троянски, Дюлински, Шипченски и т. н., макар че не съм забравил и такива като Превала, Предела и Вратник, които пък не са дали имена на селища.

Най-сериозният опит на един човек да напише и издаде история на Враца принадлежи на Димитър Йоцов /1875–1969/, един от представителите на едноименната стара врачанска фамилия. През 1937 г. излиза “Културно-политическа история на град Вратца” с предговор от проф. Михаил Арнаудов. Първото издание не е номерирано, но през 1943 г. се появява и втора книга, която е обозначена като том втори и затова обикновено се приема за двутомно. След 9.ІХ.1944 г. авторът е “инкриминиран”, защото по-рано е писал  за Адолф Хитлер, което прави и книгата му “забравена” /макар и не официално забранена/ почти петдесет години. Използвана е от всички специалисти, които се занимават с история на Враца, но е непозната за обикновения читател. Хиляди врачани  в продължение на десетки години имат широк достъп до брошурата на Иван Ангелов, предлагана и досега на учениците във врачанските библиотеки, в резултат на което голямата маса от читатели и до днес не е надскочила познанията по местна история на дядовците и бащите си от преди сто години. За разлика от нея книгите на Димитър Йоцов в годините на социализма се разпространяват само апокрифно между хора, които я имат в домашните си библиотеки.

Публичното й обсъждане така и не се осъществява. За сметка на това всички историци черпят сведения от нея за своите изследвания, включително и при издаването на “академичната” “История на град Враца”. Второто преработено издание на “Културно-политическа история на град Враца” в два тома се появява през 1998 г. - шестдесет години след първото, но e вече твърде закъсняло. Сменили са се поколенията и почти никой не се интересува от местна история, а и други са ценностите на обществото. Пише се нова история и заедно с имената на улиците изчезва и част от старата. Въпреки това нещата стават по-ясни, защото през последните петдесет-шестдесет години са направени исторически и археологически изследвания, които разкриват нови доказателства, но пък са укрити или забравени старите. Затова втората  поява на книгата на Д. Йоцов има повече носталгична стойност и едва ли вече може да повлияе върху историческите схващания. Още повече, че преди тридесет години е публикувана официална “наукоподобна” “История на град Враца”, с академично участие, по която и до ден днешен не може да се спори. С нея са “облъчени” също най-малко две поколения врачани и в момента тя е настолната книга по история на нашия древен град. Който няма време да я чете, прибягва до брошурите, а невръстните врачани четат само тях. Така днешните знания по местна история са на нивото на 1906, 1957 и 1976 години. Бабите продължават да разказват на внуците онова, което са разказвали на своите деца и което са чули от своите баби. Науката не може да опровергае легендите и не прави опити за това. Попадането на измислени истории в Интернет пространството ражда нови и нови “познавачи” на неща, които може и да не са се случили.

Историята на Димитър Йоцов също не е лишена от личностен и местно-патриотичен субективизъм. Авторът сам признава огромното влияние, което оказват върху него разказите и спомените на “бащините приятели”, поради което съвременната интерпретация на събитията от времето на турското робство и Възраждането е по-задълбочена и вероятно по-достоверна, но не съвсем независима. Що се отнася да най-старата история на Враца, описана в първите две глави на том първи, Д. Йоцов ни предлага нова и оригинална, подкрепена с много факти, версия за възникването и развитието на града, която, с голямо старание за краткост, ще изложа с подходящ коментар

Димитър Йоцов определя себе си като “хоноруван професор по Политическа история във Военното на Негово величество училище”, което дава основание на врачанския журналист Вл. Бобошевски в публикуваната в горепосоченото издание полемика /7, 503/ да оспорва професорската му титла като го нарича “само  преподавател” в това училище, с цел да омаловажи професионалните усилия на автора да напише история на Враца. На нашата географска ширина това често се случва, поради което ще оставя Д. Йоцов сам да се защити. Както той твърди, въпреки откъсването си от родния град за близо четиридесет години никога не е преставал да се интересува от неговите съдбини и “безшумно и търпеливо” е изучавал миналото му с намерение да напише тази книга. /Ив. Р./ “Самото естество на труда ми наложи да започна от много далечното, от праисторическото време на врачанския край... Бях принуден да прибегна до чужди автори, където намерих интересни описания... проучвах чужди архиви... и там попаднах на сведения, които бяха за мен изненада, че името на нашия град е вплетено в събития, за които новите поколения нищо не знаят”.  /7, 21/ За доказателство на сериозната си работа по темата авторът посочва 143 заглавия и отделни документи от български и чуждестранни архиви, използвани като библиография при написване на историята, и се позовава на публикациите на известни и утвърдени историци и изследователи. Между тях споменава имената на Прокоп, Лежан, проф. Рокщро от Дрезден и Феликс Каниц като “знаменитите географи, които са посетили града Враца” през различни времена и епохи и създава впечатление, че е използвал лично техни писмени сведения като източници на информация. По-нататък са споменати също, но без да бъдат посочени техни произведения, граф Марсили /Справка: граф Луиджи Фердинанд Марсили от град Болоня – италиански военен инженер в края на ХVІІ вeк (1691 г.) - бел. моя/ и немските историци Момзен и проф. Кречмер, което не ми позволи да намеря някои от оригиналните документи, за да ме подпомогнат в търсенията ми.

 Трябва да призная, че след като лично се запознах с публикувания вече и на български Прокоп /Procope/, известен в историческата наука като Прокопий Кесарийски, смея да твърдя, че конкретното позоваване на  него е най-вероятно  от “втора или трета ръка” и най-вече от Феликс Каниц, а самият той използва оценки на Константин Иречек, така че приведените от Д. Йоцов примери са, деликатно казано,  неточни.

Д. Йоцов посочва произведението на Прокопий Кесарийски “За строежите”           /Procope “Ad Aedificius” т. ІV/ като “най-старият документ, по който можем да съдим за името и произхода на град Враца”. Българският историк твърди, че “описвайки северните склонове на Хемус, той /Прокопий Кесарийски – бел. моя/ говори за “Вратица” и като сравнява /Димитър Йоцов – бел.моя/ географските местности и тяхната топография, “не може да има и най-малкото съмнение, че “Вратица” се отнася за дефилето, което завършва с прохода “Вратцата”, където римляните имат укрепени пунктове.” /7, 23/

Не можем да знаем какво издание на Прокопий Кесарийски е използвал Д. Йоцов, но посоченият автор е публикуван с пълния текст на споменатото произведение  в издадените  “Гръцки извори на  българската история”, ч.2 , като част от “Извори на българската история” т.ІІІ, издание на БАН, от страница 154 до страница 178. / 8 /

В това произведение името на Враца  /Вратца, Вратица/ никъде не е споменато между стотиците имена на крепости и селища. Само на стр. 162, в обсега на неизвестен град, т. е. липсва конкретно име, е посочено новопостроеното укрепление Врациста /8, 162/, чието име, звуково и знаково, напомня името на Враца. Сведения за селище/крепост с името Врациста могат да се намерят и сега, тъй като то доскоро е съществувало в съседна Гърция. Д. Йоцов, обаче явно няма предвид него, а друго някакво име, което не е посочил конкретно.

Явно Д. Йоцов е познавал по-скоро “Дунавска България и Балканът” на Феликс Каниц, който посещава Враца и се запознава с останките на старата крепост при прохода, а по-късно записва дословно: “Вероятно император Юстиниан е възстановил стените на разрушения от варварите кастел. Иречек обаче се съмнява, че името на този кастел е идентично със споменатия от Прокопий кастел на Вратица, докато Лежан търси в това име днешното българско име на Враца.”     /7,  278/

В цитирания от Д. Йоцов и от мен текст Феликс Каниц споменава за някаква полемика между Константин Иречек и френския пътешественик Лежан относно споменато от Прокопий име на възстановен кастел. Трябва да внеса още обяснения и допълнения към посочения основен източник, който явно е бил използван и анализиран от Константин Иречек, по повод изразено мнение на Лежан.

Справка: Гийом Мари Лежан ( Guillaume Marie Lejean ) 1824-1871, френски историк и пътешественик, роден в Плуега-Геран. По професия е картограф, но служи в префектурата / общинска полиция /.  Сътрудничи на политическия ежедневник Le Pays, издаван  от поета Ламартин. Страстта му към пътешествията го подтиква да посети Балканите, а по поръчение на френското правителство и горното течение на Нил, по-късно Етиопия и Индия. В нашата литература не  срещнах произведението му, в което той е засегнал въпроса за името и местоположението на Вратца. Вероятно става дума за пътеписа “Voyages en Bulgarie en 1867 et hivers dans l’Anti–Taurus en 1866”, публикуван в том 26 /1873 г./ на “Voyageurs illustres”. В голямата “Енциклопедия “България” името  на  Гийом /Вилхелм - в немски източници/ Лежан не се споменава. В съвременните френски енциклопедии “Larousse” също. Негови пътеписи са послужили за написването на някои от романите на Жул Верн, между които “Пет седмици с балон”. Предполагам, че Г. Лежан е френски разузнавач, който обикаля турската империя подобно на всички останали “пътешественици”- художници и картографи от Австро-Унгария, Прусия, Англия и др. “Художническите” заложби на някои от тях са възнаградени с високи руски ордени след Освободителната война. Без да омаловажавам всякакви други негови способности, изказвам известно съмнение за дълбочината на неговите познания по гръцка и латинска топонимия  /най-общо казано/.

           По важното в случая е кой всъщност е Прокопий Кесарийски и какво го свързва с темата за името на Враца.

Прокопий Кесарийски се смята за най-видния историк на късногръцката и византийската епоха. Всъщност той е правен съветник и секретар на Юстинияновия пълководец Велизарий, когото придружава в походите му на Изток и Запад след 527 г. Предполага се, че е живял до 562 г. В произведението си “За строежите” освен че възхвалява император Юстиниян, дава и ценни сведения за извършеното строителство на нови крепости срещу варварските нашествия и за възстановяването на стотици стари укрепления върху цялата територия на империята. За нас това произведение е важно и заради историческите сведения, които получаваме за местното население - траките и за установяването на славяни и прабългари през V – VІ век от н. е. по земите на днешна България. Изброявайки всички новопостроени и възстановени /съществуващи - бел. моя/ от Юстиниан крепости, непосредствено след раздела за град Сердика, е написан и самостоятелен раздел със следния текст:

 ‘Εν  δέ  τη  Καβετζω  χωρα  νεον  μεν Βαλβαί ..., което преводачите са допълнили с думи, които са сметнали, че са пропуснати от автора, т. е.

“В Кавецката област ново /укрепление/ Валве”. Следва изреждането на шестнадесет възстановени укрепления от същата област с имената Вирсия, Стамазо, Клесвестита, Дуяна, Турикла, Медека, Пеплавиус, Куне, Винеос, Трискиана, Парнауста, Цимес, Видзо, Стенекорта, Данедева и Ардиа, които авторите, направили бележките по-долу, умишлено пропускат да споменат, а  след това целенасочено и избирателно се позовават  само на две от тях, за да докажат твърденията си. /8, 161/

Като се има предвид, че произведението на Прокопий е написано на гръцки език, задължително трябва да се съобразим с някои особености - гърците   изговарят особено “ц”, а гръцката буква  “ β “ /бета/ се чете на български като “в”. В оригинала имената, които са изписани, трябва да се четат именно Кавецос и Валве и да се възприемат като взаимосвързани като територия. Това е дало основание на българските историци – издатели на “гръцките извори”, вероятно повлияни от полемиката между Константин Иречек и Г. Лежан, да отразят под линия на гръцкия превод следния текст:

“Ако укреплението Валве се пада при Вратцата, отдето произлиза названието на Враца /сравни лат valvае - “двукрила врата”/, то Кавецката област ще трябва да се отнесе не към Вътрешна Дакия /главен град Сердика/, както мисли Томашек /PWRE, ІІ col 1866/, а към Крайбрежна Дакия /главен град Рациария( дн.име Арчар – бел.моя)/, която се е простирала между Дунав и Стара планина, на запад от река Вит.”

От последния абзац става ясно, че всички твърдения започват от Вилхелм Томашек, чех по произход, който има много пагубна роля за написването на българската история. Това е историкът, създал теорията за тюркския произход на българите и “научно” обяснил етимологията на името “българи”, с помощта на турския език, разбира се. А то, според него, не означава нищо повече от “сбирщина” и по-точно “боклук”, както “самите те са се наричали”. Когато историкът Лежан, ровейки се из писанията на Прокопий, успява “да открие” между стотиците посочени крепости новопостроеното укрепление с името Валве, което идентифицира като последващото Вратца, главно поради съвпадение в превода на латински, тогава и В. Томашек го слага географски от другата страна на Стара планина. Това налага и нашите историци да пренаредят Римската империя, за да може твърденията му да съвпаднат.

За сведение трябва да уточним, че според историческата наука Вътрешна Дакия е обхващала днешните Софийска и Нишка област /в Сърбия/, вероятно населявани от коренни траки, наречени серди, а Крайбрежна Дакия е обхващала областта от Вит до долината на Тимок, част от която някога е била днешна Северозападна България и е населявана от племето трибали. Местоположението на трибалите не е много изяснено, поради което се срещат източници, които се позовават на Херодот и на неговото “трибалско поле от Искър до Морава” /11/. Известни градове на Вътрешна Дакия  са: Рациария /Арчар/, Бонония /Видин/, Акве /Видровац при Неготин/, Кастра Мартис /Кула/ и Ескус /при с. Гиген/.

Местонахождението на цитираната област /или град – според гръцките речници/ Кавецос също не е известно и според някои автори /позоваващи се на Омир, Хекатей и др./ най-вероятно е било изобщо “отвъд Хемус” /9, 28/, а според други в район, близо до Враца. /10, 217/. У проф. Иван Дуриданов, например срещнах твърдението, че Кабецос се е намирал в Източна Сърбия. /20, 119 / Това го ситуира точно отвъд Хемус и в областта Вътрешна Дакия, чийто главен град вероятно е била Сердика.

Посочените в списъка прилежащи крепости към област Кавецос не са точно идентифицирани, но между тях са споменати Медека и Куне, от което “услужливите” издатели веднага са предположили, че са днешното Вършец /заради наличието на минерални бани/ и Кунино /заради близкото звучене/. Всичко това, разбира се, след като вече са се съгласили, че Валве е Вратца/Враца и това е станало ориентир за местоположението на цялата област Кавецос. В същия списък се споменава и крепостта Винеос, която обаче отдавна е идентифицирана с град Вине в римската област Македония и явно не е бил в границите на Крайбрежна Дакия.

Точно това е оспорвал Константин Иречек в желанието на Лежан да свърже латинската дума valvае, означаваща двукрила врата или по-точно двете крила на врата, /5, 754/ с известния нему проход Вратцата и с град Вратца.

Още по-очевидни са противоречията на Д. Йоцов, тъй като Прокопий не споменава за никакви “северни склонове на Хемус”, което българският историк цитира, нито говори за Вратица, а още по-малко за точно определени местности, които Д. Йоцов да успее да идентифицира в района. Не трябва да забравяме и че Валве е посочено от преводачите /!/ като новопостроено, а не като възстановено укрепление, което няма как да остане незабелязано и от други хронисти, които да са отразили не само появата на новата крепост, но и на бъдещото славянско селище.

Със същата “ езикова непочтенност” би могло да се твърди, че крепостта Валве /в смисъла на лат.  Valvae, valvarum т. е. двойна врата/ е била в района на днешния град Вратарница в Сърбия, а защо не и при прохода Вратник между Източна и Средна Стара планина - топоними, които също са свързани с думата врата.

Една шеговита хипотеза може да бъде твърдението, че област/град Кабецос е известното Кабиле /дн.Ямбол/ и тогава посочените прилежащи крепости /селища/ да са съответно: Вирсия или Бирсия – дн. Бързея, община Кирково, обл. Кърджали

                    Дуяна                        - дн. Дуня, обл. Смолян

                    Турикла                    - дн. Турен,обл. Смолян

                    Медека                     - дн.Медевци, Бургаско или

                                                      - Медово, Хасковско

                                                      - Медово, Бургаско

                    Пеплавос                  - дн.Пепелище, обл. Кърджали

                    Куне                          - дн.Кунева, обл. Ямбол или

                                                      - Кундево, обл. Смолян

                    Винеос                      - дн.Винево, обл. Хасково

                    Данедаве                  - дн.Деница, обл. Ямбол

                    Ардиа                        - дн.Ардино, обл. Кърджали

и съответно Валве /врата/           - дн.Вратица, община Камено, обл. Бургас,

с което и звуково, и географски /видно е, че всички селища са в един близък район/, успявам да догодя по-голямо число съвпадения от горните автори, а защо не и по-голяма достоверност. Само че защо ще е необходимо на Византия да строи крепости в райони на днешна Южна България, които е нямало смисъл да се охраняват.

И при по-късното обнародване /1, 72/ на хипотезата Валве/Вратица две неща със сигурност будят недоумение. Първо, че не е направен опит от страна на българските историци да се изясни местоположението на Кавецката област /или област Кавецос/, което веднага би отговорило на въпроса дали днешна Враца се е намирала в нея и второ, че въпреки безспорно гръцкия автор и съответния гръцки запис, същите тези историци, повлияни от “авторитета” на Лежан и Томашек, са приели, че името на крепостта е латинско, т. е. останало от времето на римляните. Прокопий обаче твърди /според преводачите /, че укреплението Валве е ново, а не възстановено, така че то не може да има старо име, освен ако вече е имало отдавна свое тракийско име. Възниква въпросът, възможно ли е при явното и преимуществено гръцко влияние във Византия гръцкоговорящите ромеи да кръстят едно ново укрепление с латинско название. Ако бяха положили още малко усилия върху разчитането на текста /явно това е станало не от оригинали на гръцки, а от руски и немски преводи, посочени в библиографията/, нашите изследователи щяха да установят: първо, че след прилагателното νέον /ново/, стои μεν – частицата в гръцкия език, с която се противопоставят на предходното и в случая е написано “не ново”, което означава старо; второ, че в гръцкия език е съществувала идентичната по звучене дума / βαλβίς /, която означава:   1. а/преграда, гранична линия и б/ начало-край;  2.  зъбери, назъбена част на стена, както е посочено в”Старогръцко-български речник” /13 ,143/

В допълнение ще отбележа, че в латинските речници няма друга, съпътсвуваща или производна на думата valvae /в смисъл на врата/, а в съвременния гръцки език все още се използва думата βαλβίδα - валвита  в смисъл на преграда. /срвн. “Гръцко-български речник” /14, 114/, което е само друг начин да се каже “заградено” /преградено/ или  “укрепено” място. Дори в съвременния български език със същото значение се употребява думата “вал”/Аспарухов вал и др./, която вероятно е от гръцки произход и не трябва да се бърка с руското “вал”, което е по-скоро от “волна” т.е. вълнá. Днешното английски говорящо поколение лесно ще я свърже и с английската дума WALL /уол/, която се превежда като стена, преграда. Общият гръцки произход на всички посочени думи според мен е безспорен.

При направените допълнително справки не открих “Валве” като собствено име да се споменава в някакъв друг древен писмен източник освен при превода на Прокопий и няма сведения да е отбелязано на римски или византийски военни карти. В този смисъл, ако се приеме, че зад името Валве се крие не латинската дума за “двукрила врата”, а гръцката дума за “преграда”, то посочената крепост би могла да бъде и на всяко друго място върху територията на Византия, а не непременно при Вратцата. Държа да подчертия, че в оригиналния текст Прокопий Кесарийски не пише нито “укрепление Валве”, нито думата “новопостроено”, а те са добавени от преводачи и историци. Така преведеното от историците “В Кавецката област ново укрепление  Валве” според мен трябва да се преведе “В Кавецката област старо /не ново/ укрепление - стара преграда или стара укрепителна линия” и пак следват 16 възстановени крепости. И така областта Кавецос е “кой знае къде” и историците трябва да продължават да я търсят, а Вратица си остава в римската провинция Крайбрежна Дакия, т. е. в Северна България, където си е и досега.

            Спекулациите около имената Валве и Вратица не спират само до споровете между чешките историци, които написват историята на България, но продължават и след издаването на “Гръцките извори за българската история” на български език /1958 г./, като добиват характера на езикова и историческа манипулация. При появата на академичната “История на град Враца” /1976 г./ дискусията е подновена, а хипотезата затвърдена, но не потвърдена.

Изкушавам се да избързам и да прескоча до следващите създатели на историята на Враца, за да довършим окончателно темата за другото най-старо име на града. В издадената последна “История на град Враца” /1976 г./ при написването на Глава трета – “Средновековна Вратица” авторът й, уважаваният наш съгражданин проф. Петър Хр. Петров, се връща на въпроса за строителството на крепости по времето на император Юстиниан /527 – 565/ и връзката им с появата на Вратица, като отбелязва, че “две от отбранителните крепостни система минавали и през Врачанския край - по Дунавското крайбрежие и по старопланинските проходи и склонове”.

“Има всички основания, заявява проф. Петров, да се твърди, че посочената от Прокопий Кесарийски /VІ в./ крепост Валве / Βαλβαί / е именно укреплението при Вратцата. Предназначението на тази крепост, заедно с останалите крепости от този край, било да прегражда пътя на славянските отреди през Врачанския пролом към Сердика /София/ и югозападните части на Балканския полуостров.” /1, 72/

Историческата заслуга на автора на тези редове е главно в това, че от допълнителната бележка научаваме най-после категорично за името на коя точно крепост спорят Константин Иречек и Лежан. Дори не е направен опит да се приведе като пример гръцкия запис, макар че явно са използвани  оригиналните текстове от същото издание на “Изворите” от 1958 г.

Както вече изясних, може да се спори дали “валве” е име на крепост, или самата дума за крепост, поради което смятам , че взето като име, “Валве” е случайна находка за идентификация на съществуваща вече тракийска крепост при Вратцата, тъй като Лежан a priori e приел, че името Вратца е производно на врата и след това го е отъждествил с още по-случайното съвпадание, че това е името и на византийската /разбирай гръцка/ крепост, изписана / Βαλβαί /, което е звучало като латинската дума valvae /валвe/, която пък означава “двукрила врата”. Дори да приемем, че гърци кръщават “ново” укрепление с дума от все още използвания в империята латински език или че това е старо латинско име на прохода, което дават и на новата крепост, трябва да признаем, че за това към днешна дата няма открити никакви други доказателства или препратки.

Остава да се направи заключението, че славяни или прабългари са разбирали смисъла на латинското /не гръцкото!!!/ наименование на прохода или крепостта, затова са го пренесли и запазили през вековете. Така се появи неофициалното твърдение, че именно Валве е най-старото име на Враца. Това твърдение беше използвано в годините на социализма като доказателство за древния характер на първото селище.

С пропагандно-агитационна цел, типична за онова време, едно от предприятията на Стопанска дирекция  “Местна промишленост и битови услуги” беше наименовано “Валве”. След демократичните промени от него се обособиха две самостоятелни търговски дружества, с модерните имена “Валве комерс” и Валве инженеринг”, а с изчезването на тези предприятия изчезна и споменът за това недоказано име на древна Вратица.

Цялото това многословие по темата е задължително необходимо, тъй като въпросът не е само езиков, а предимно исторически. Потвърждението, че Валве /врата/ е най-старото известно име на селището, щеше да е необоримо доказателство, че имената Враца, Вратца, Вратица и Вратцата са само славянски превод на предходно име на прохода или на крепостта, или на древното селище, и че то непременно и безспорно означава именно “врата”. Съществува и хипотеза, че установилите се в района много преди VІ век славяни са дали името Врата /Вратцата, Вратица/ на прохода, което по времето на Прокопий Кесарийски да е било преведено от византийците и да е станало име на крепостта, построена, за да спира набезите на същите тези или други славяни, но и това също звучи неправдоподобно. Още по-смела би била идеята, че още първите заселници на района, било то илири или траки, са уподобили мястото на врата и са му дали подходящо смислово име, съответно на техните езици, което римляните са превели на латински, продължителите на империята – византийците, са потвърдили на гръцки, а последните заселници – славяни и българи, на езика, който говорим и днес.

За предубедените читатели и историци, които все още продължават да търсят крепостта Валве в района на Враца, ще допълня една стара чужда хипотеза, която определя местоположението й на тридесетина километра от нашия град и най-важното в същия Врачански балкан. От столетия българите наричат двете страни /крила/ или капаци на нещо, било то врата, прозорец или волска кола с думите канати, литри или ритли, което веднага прехвърля мисълта ни към един друг известен римски кастел /крепост/ до едно не по-малко живопино и дадено от Бога място, наречено Ритлите, край Лютиброд.

Феликс Каниц го идентифицира като Коринтенград, което местните хора наричат Коритенград. Той вероятно столетия наред е бил свещено място за поклонение. Изграденият между двете крила, високо горе, тракийски, а впоследствие и римски храм е място, което задължително е трябвало да се охранява, така че двете скали, които наподобяват крила на нещо /а защо не и на врата/ са най-подходящото място да бъдат своеобразен път или “двукрила врата” към храма, т. е. VALVAE.

Ако вече съм Ви убедил, че Валве не е най-старото име на Враца и изобщо не е име на Враца, мога да се върна към темата за Димитър Йоцов и други негови противоречия.
            В желанието си да обоснове древния характер на родния си град и предоверявайки се на Феликс Каниц, нашият историк с голяма точност заявява, че “във времето между 265 и 270 г. подир Христа е основана крепостта “Вратица” в Згориградската котловина, на която крепост името е дадено от славяните.” /7, 28/  Само пет страници преди това същият автор цитира Прокопий Кесарийски, който споменава новото / ! / укрепление Валве, създадено от византийците в периода след 550 г. Така негласно самият Д. Йоцов изгражда  теза, според която, ако крепостта е основана от славяните и те първи са й дали име, то римляните трябва да са възстановили старата, а не да са построили нова крепост и само са превели на латински /а не на гръцки!?/ славянското й наименование.

Именно по този начин езиковото недоразумение се обръща в историческо и преобръща цялата му теория за основаването и наименованието на селището. Още повече, че самият Д. Йоцов категорично заявява на следващата с.25, че “българската история, а също историята на много стари градове и селища, в числото на които е и град Враца, не започва със заселването на славяните и прабългарите в римските провинции на Балканите”/?!?/. Защо тогава Д. Йоцов решава, че римляните и техните следовници византийците, които са имали привилегията, подобно на Бога, да раздават имената на живата и неживата Природа и на Вселената изобщо, са оставили тази задача и чест на славяните, срещу които са градили крепостите си?

Трябва да признаем обаче, че въпреки посочените противоречия, именно на Д. Йоцов се пада изключителната заслуга да се порови в достатъчно чуждестранни източници и да разшири границите на възникването на древна Вратица в сравнение с предходните автори, което дава и на нас възможност да се упражняваме по темата.

Според него “най-старите жители на Северозападна България са илирийците /илирите/”. Кога са се появили траките по тези земи, не е известно, но като се има предвид, че “гърците са проникнали в Елада ХVІІІ столетие /това си го твърдят гърците – бел. моя/  преди християнската ера, а след тях дошли от север и северозапад тракийците и илирийците”, можем да кажем, че още в началото на първото хилядолетие пр. н. е. те са покорили някакво по-старо, автохтонно население, което е изчезнало безследно. В историческата наука с по-голяма сигурност е известно, че непосредствено преди римското нашествие, земите между Тимок и Искър са обитавани от тракийското племе “трибали”  в съседство с мизите от изток и серди от юг-югозапад. “Поради постоянните междуособни войни тракийските племена не успяват да създадат единна и силна държава и затова стават лесна плячка на Римската империя”. Д. Йоцов датира падането /продължило около столетие/ на нашия край под римско владичество “десет години преди Христа”.

Като използва чужди оценки и мнения, Д. Йоцов ни внушава, че митологиите на илирийците и траките са оставили трайни спомени у народа ни и че и до днес “се предават народни поверия, обичаи и обреди, които имат своя корен в предисторията на България”. /Примери не са посочени, но е направена препратка към проф. Г. Кацаров и неговия “Очерк на историята и бита на Древна Тракия”./

“Много наши /днешни – бел.моя/ обичаи, нрави и традиции, заявява авторът, могат да бъдат обяснени (и) /бел. моя/ с римското присъствие”,  което трае повече от четири столетия и “оставя следи върху материалната и духовна култура на района”. Смесването на културите на илири и траки, които дълбоко са пазели своята самобитност, с цивилизационна култура на Рим, “оформя  пъстрия етнографски характер на западна Мизия”,  който и днес буди недоумение с танците, песните, носиите ни и още, и още.

“Днешна България не е съвсем  опустошена страна в петото и шестото столетие, нито пък обезлюдена. Поради честите нашествия на хуни, авари, готи, келти и др. старото население е малко поразредено, но то съставлява все пак една здрава основа на римските колонии.” С тези редове Д. Йоцов ни подготвя за историческата среща със следващите заселници на нашата древна земя – славяните. Тяхната поява авторът обяснява както със самостоятелното им нахлуване в границите на римската империя, така и с насилственото им заселване  “заедно с жените и децата им, с князете и царете им” като буфер срещу останалите варварски племена. От всички народи, напиращи от Азия към Европа, римляните си избират за близки съседи именно славяните като най-мирни, най-работливи и “най-подкупни”, но това е за един друг анализ. За своите  легиони започналата да се разпада и дели велика империя гради  резиденции под формата на кастели /укрепления, крепости/, “около които, подобно на гетото в предградията на полските укрепени градове, е имало селища с население, което е доставяло необходимите съестни продукти на легионерите”. Тогава, предполага Д. Йоцов, се е появило и новото поселение,  дало началото на  днешна Враца. Попаднал на “демаркационната линия на римското и гръцкото влияние на Полуострова”, новият град носи всички белези на граничните селища – смесване на езици, смесване на култури, а защо не и смесване на името. Според мен много е вероятно, в едно и също време, новият град да се е наричал с няколко имена на различните езици на народите, които са го населявали: траки, славяни и римляни /латини и гърци/, а може и с едно име, което всички са възприемали по смисъла на своя език.

Що се отнася до това това, че градът се е намирал около и пред крепостта, построена непосредствено преди двете скали, а не зад тях, както обикновено се разказва, за да се потвърди героичната ни битка срешу турските поробители, свидетелствуват  многобройните археологически находки, установени при официални и неофициални /иманярски/ разкопки непосредствено в района, а така също и  останките от стари укрепителни  и водопроводни съоръжения надолу по течението на реката. Без да влизам в излишни спорове за това, къде е бил градът при превземането му от турците, ще кажа само, че безспорният римски характер на керамичните тръби, изваждани при по-дълбоки изкопи в квартал Кемера, както и съборения при наводнението римски акведукт, близо до Табашкия мост, който “полуграмотните” стари врачани  наричаха с турската дума “гериза” /отходен канал/, но той си беше атрактивен римски водопровод, са красноречивият отговор на историята за всичко казано и по-сериозните бъдещи археологически търсения ще го докажат.

Плод на такива търсения и на много научни разработки е издадената през 1976 г. “История на град ВРАЦА”, която обхваща периода от най-дълбока древност до Освобождението на България от турско робство. Това вероятно трябваше да бъде само първата част на едно пълно изследване на местната история, след което да последва издаването и на продължение за съвременното развитие на града, но настъпилите демократични промени не позволиха своевременното появяване на подобна втора част. Оригиналът й сигурно се съхранява в някой служебен сейф или при някого от официалните издатели, но за да излезе на бял свят, ще трябва не да се дописва, а  да се пренаписва, по известни причини и съображения.

Що се отнася до последната засега “История на град Враца”, може да се каже, че тя е зелена и “свещена” като Корана и почти толкова истинно /както по-малката книга,   преразказва по-голямата свещена книга Библията/, разпръсква знания за миналото на града ни. Подпрени на предшествениците си и официалната историческа наука /но и жестоко подпирани от факти и артефакти/, няколко университетски професори и перспективни музейни работници създават най-приличния и като че ли достоверен разказ за онова, което е сътворено преди нас и е пренесено през вековете.

Цялото столетие и най-вече последната четвърт преди издаването на “Историята” са благодатно време за исторически търсения и археологически изследвания, благодарение на многобройните писмени източници и материално-веществените находки, които се появяват отвсякъде.

Районът на Враца е  наистина едно от онези благодатни места, откъдето духът на историята струи като бистър извор. Археологът Богдан Николов и други преди него за няколко десетилетия  разкриват и проучват десетки “селища по високите и естествено укрепени места на планината” и откриват уникални находки, които доказват, че още от халколитната епоха  /5 хиляди години преди Христа/  близките околности на Враца са организирано населявани. Намерените метални оръдия на труда са “неоспоримо доказателство, че още в края  на четвъртото хилядолетие пр. н. ера в околностите на днешния град Враца е било поставено началото на местна металургия /медодобиване/, макар и в най-примитивна форма. Това е лесно обяснимо, като се има предвид непосредствената близост на рудното находище  “Плакалница”. Намерените каменни  калъпи за отливане на ножове, върхове за копия и игли, бронзови брадви /копачи и кухи култови брадвички/ и други предмети, датирани от втората половина на второто хилядолетие пр. н. ера, дават основание на изследователите да твърдят, че “през бронзовата епоха районът на Враца не само е бил медодобивен център, но на това място са били отливани различни метални изделия, които по пътя на размяната са били разпространявани в по-близки и по-далечни краища”. 

Произходът на населението в тези ранни селища, от бронзовата и желязната епоха, не е известен. Приведените от Богдан Николов /автор на глава втора “Враца до идването на славяните”/ многобройни “примери, са достатъчно доказателство, че през второто хилядолетие пр. н. ера, околностите на Враца са били обитавани (вече) /бел. моя/от тракийско население, което освен със земеделие и скотовъдство се е занимавало и с добиването на мед (и) изработване на медни сечива” за собствени нужди и за размяна. /1, 44/ Въпреки “всеизвестните” враждебни отношения между тракийските племена и постоянното им движение и преместване, няма съмнение, че специализираното в рударство и металолеене население е трябвало все някъде да  води не само уседнал, но и защитен начин на живот, което е налагало строителството и укрепването на първите селища в района на Вратцата и около Враца. Според признанието на самия Б. Николов до момента на издаването на “Историята”/1976 г./  “нито едно от тези селища не е разкопано и проучено” въпреки идентифицирането им.

Като най-древно от проучените селища обикновено се споменава това “от късния халколит, чиито останки се намират под височината Стефанка”/5 км североизточно от Враца – бел. моя/, но следи от такива поселения има навсякъде около Врачанското поле: в посока към химическия комбинат при извора Гламео /3 км източно от Враца/, при Ябленица /7 км северно от Враца/ и десетина още други, всяко от които /а защо не и всички/ е можело да   даде  началото на днешния град. Както се вижда от посочените примери в изложението, става дума главно за стратегически височини, които са били населявани напълно в традициите на тракийските народи. Най-главното селище обаче, защитено и от хора, и от зверове, със сигурност е било онова изпълнено и в момента с  мистицизъм място, намиращо се пред двете скали на отвора. Там са и най-многото археологически находки от онова време.

Мястото на днешния град вероятно не е било населено, а е било само некропола на първия тракийски град. Това са свещените гробни места на траките и колкото и да не искаме да го кажем откровено и ясно, нашият град и най-вече неговият идеален център са построени върху местата, отредени за душевен покой на нашите първи прадеди – траките.

В началото на века археологът Рафаил Попов изброява и описва повече от двадесет надгробни могили в района на и около днешна Враца. Както свидетелствуват историците, “тяхното разрушаване и изчезване се дължи на различни обстоятелства и най-много на усиленото строителство в районите на града и обработването на земята с машини в полето. Във всяка една от разрушените могили е разкрито тракийско погребение, но находките са били разграбени или разпилени”. Така е станало  при строителството на училище “Христо Ботев” и училище “Васил Левски” , на Химкомбината и на тринадесететажните блокове, построени за неговите работници, при затвора, при болницата, при противопожарната служба и др., както и с десетки могили в кварталите  Медковец, Кулата и Нефела, селата Бели извор, Лиляче, при кантона по пътя за Косталево,  в местността Кални дол, по пътя за Мездра и много други места, с което “ценни сведения за историята на Враца са били безвъзвратно загубени”. Някои тракийски могили са разкопани и ограбени в началото на нашия век, а други още по-късно /Б. Н./. Този процес на унищожаване на доказателствата за най-древния характер на Враца продължава и днес, особено в района на Вратцата. Както често обичам да се шегувам, по вида на някогашните стари къщи /а вече и нови/  в центъра на Враца може да се познае къде при изкопните работи са намерени не само камъни и пръст, както и да се отговори на въпроса, откъде е “имането” на няколко първи врачански търговци и промишлени предприемачи от онова време.

Разкриването през 1965 – 67 година на един от малкото оцелели некрополни съоръжения, известен като  Могиланската могила , преобръща историята на град Враца и легендите остават за часовете по литература и местен фолклор. България и светът научават за съществуването на нашия прогресивно развиващ се индустриален град, а самият град научава за това, че не е създаден от последните заселници на Балканите – славяните, а от съвсем първите сред първите в Европа и че вероятно е бил един от центровете на тракийската цивилизация. Защото  една от малкото спасени от посегателствата на съвременниците ни надгробни могили се оказва мемориален комплекс за поклонение пред положените останки на трима местни тракийски владетели царе или на три поколения от един и същи владетелски род.

В “История на град Враца” Б. Николов подробно аргументира и научно обосновава логиката на първоначалното изграждане и по-нататъшното използване на част от комплекса като своеобразен мавзолей на известен тракийски воин герой или  владетел. Разкритията са сензация за онова време, а находките са зашеметяващи. Следващите двадесет години на местната история са белязани с триумфа и славата на откривателите. След двадесет години тя ще бъде временно засенчена от славата на откривателите на Рогозенското съкровище, но някои от тях ще се окажат пак същите. След още двадесет години /2005 г./ д-р Нарцис